За автора Луиз Дъглас е родена в Шефилд, но прекарва повече

За създателя

 

Луиз Дъглас е родена в Шефилд, само че прекарва повече от двадесет години в Съмърсет. Автор е на единадесет романа, които се трансформират в бестселъри в родната й Англия и са преведени на дванадесет езика. Определят книгите й като съвременни готически романи с любовна история и психически детайл. Живее във Съмърсет със брачна половинка си и трите им деца. Когато не се занимава с писане, посвещава времето си на фамилията, приятелите и животните – обожава кучетата, птиците и китовете. Споделя, че обича да написа за другите проявления на любовта, животните, природата и дълбоката връзка посред им, само че най-много за хората и тайните, които всеки един от нас пази.                                        На българските читатели е позната с книгите „ Изгубената тетрадка “, „ Тайната на вила Алба “ и „ Лятото на лъжите “.

За книгата

 

През горещото лято на 1995 година Алис Ланг наема каравана в комплекс в покрайнините на курорта Севърн Сендс. Младата жена се сприятелява с Марни, срамежливата щерка на пазача на комплекса, неотдавна изгубила майка си. Уил, чиято майка също работи там, се влюбва в Алис от пръв взор и тя отвръща на възприятията му. Той обаче ревнува от всеки, който дръзне даже да огледа привлекателната му другарка. Уил все по-често се напива до безпаметност, в това число и през вечерта, в която Алис изчезва. Единствено обичаната ѝ алена рокля е открита покрай брега. Полицаите заключават, че се е удавила, и приключват следствието, само че околните ѝ по този начин и не я не помнят.

Двайсет и пет години по-късно западналото градче от дълго време не е измежду желаните туристически дестинации. Уил и Марни се пробват да продължат живота си, само че мисълта за Алис не им дава мира. Той все се надява, че тя още веднъж ще се появи и ще му даде още един късмет.

Но какво в действителност се е случило с красивото момиче с алената рокля? Може ли предишното да бъде забравено или е като водна буря, която нищо не може да удържи?

 

Откъс

 

Когато детето се разсънва още веднъж, на открито към този момент е мрачно. През пролуката сред завесите вижда изгрялата луна – млечна светлина зад облаците. Всичко е безшумно и неподвижно, като че ли въздухът е натежал в очакване на стихия. Детето чува хрипливото си дишане.

В стаята нищо не помръдва. На стената, осветлен от луната, Исус гледа надолу от дълбоките сенки, вдигнал ръка за благословия. Детето желае майка си, само че майка ѝ е мъртва. Единственото, което ѝ е останало, е медальонът, който пази под възглавницата си – дребен и с форма на сърце, една загадка.

– Татко? – вика нестабилно.

Няма отговор. Вслушва се с напрежение, само че не чува нищо – нито хъркането на татко си, нито потропването на дребния териер Трип по линолеума на долния етаж.

Тя е напълно сама.

Детето се надига и освобождава ръцете и краката си от влажните чаршафи. Гърлото ѝ е като нарязано с бръснач, жлезите на шията ѝ са огромни като сливи, твърди като камък. Чашата ѝ е до леглото, само че бутилката с лимонада, която мисис Де Виларс е донесла по-рано, е на скрина против нея – под погледа на Исус. Бавно, деликатно, детето спуска крайници от леглото. Дъските на пода изскърцват, топли и изкривени под стъпалата ѝ. Тя е толкоз гореща, че ще се разтопи като восъчна свещ, само че в това време трепери от мраз. Нощницата ѝ е залепнала за тялото, мокра от пот.

Приближава прозореца, който от седмици стои отворен в опит да улови най-малко лъх на хладина, и опира ръце върху перваза. Мракът на открито е черен и гъст като меласа. Напоен е с аромат на водорасли, изхвърлени на брега и изсъхнали на слънце, като пера на чайки. Далеч във вътрешността в устието проблясват светлини на кораби.

Луната излиза от скривалището си зад облаците: полумесец, нарисуван с тебешир върху влажния хоризонт, с далечните уелски планини като мастилени петна под него. В лунната светлина детето вижда придвижване по калния бряг. Там долу има някой. За момент в трескавото си положение тя има вяра, че това е майка ѝ, и сърцето ѝ подскача, макар че надълбоко в себе си знае, че това е невероятно. Наблюдава индивида, който отива до брега на морето, подвига ръка и хвърля нещо надалеч; то пада във водата с беззвучен плисък. Човекът остава за момент втренчен в морето, до момента в който луната още веднъж се скрива, след това се обръща и потъва назад в сенките.

1.

Четвъртък

Буен вятър танцуваше из равнините към устието и люлееше мъхестите върхове на тръстиките по крайбрежията на каналите. Марни Морахан вървеше по пътеката с двете кучета: обичаната ѝ Теси и осиновеното, чудовищно на тип животно, което Джена от приюта беше нарекла Мистър. То имаше къси крайници и толкоз издаден гръден панер, че по-скоро се клатушкаше, в сравнение с вървеше. Главата и шията му бяха покрити с белези и остарели рани от времето, когато е бил употребен за стръв в кучешки боеве. Едното му ухо съвсем изцяло липсваше, а другото беше като листо, нагризано от охлюви. Муцуната му беше стегната в намордник като от Мълчанието на агнетата, подложен, с цел да защищава самия него. Ако друго куче се доближеше прекомерно, Мистър можеше да го нападне, а към този момент беше с последно предизвестие. Следващото му нападателно захапване щеше да бъде последно.

Марни обичаше всички животни, даже и сложните за обичане като Мистър – изключително тях. С хората обаче ѝ беше мъчно. И това беше взаимно. Марни не вярваше на хората, а множеството от тях я смятаха за странна поради старите ѝ черни облекла и ботуши, пиърсингите и татуировките, поради косата, обръсната до кожа, мрачното изражение и сведените очи. Заради нежеланието ѝ да се сближава с никого отвън фамилията, Джена и клиентите, чиито кучета обучаваше. Марни знаеше, че я назовават особнячка, даже и по-лошо. Но това не я наскърбяваше. Беше привикнала – цялостен живот беше новобранец. Понякога се тревожеше, че странностите ѝ ще станат мотив щерка ѝ Луси да се срами, или по-лошо, че поради нея Луси може да се трансформира в обект на тормоз. За благополучие, Луси беше слънчево, отзивчиво момиче, известно в учебно заведение. Тя приемаше Марни такава, каквато е, и очакваше същото от другите. Луси разбираше, че Марни не може да се промени, по този начин както слънцето не може да изгрее от запад; тя нямаше потребност да се сближава с хората, а и хората не изпитваха потребност да се сближават с нея.

Пътят беше скалист. В дупките се бяха образували кални локви. Занемарените линии зелена трева бяха подгизнали. Листата на живия плет от двете страни бяха окапали преди месеци и бяха останали единствено черни, голи вейки, а над тях – изкривени от вятъра дървета с мъхести кълба имел, висящи като проскубана коса в разклоненията им. Дълбоките неравни бразди, оставени по полетата от плуговете, бяха цялостни с вода и отразяваха светлината.

Тази заран по високото зимно небе се носеха облаци, ято калугерици се издигна стремглаво във въздуха, проблясвайки ту в бяло, ту в черно. Теси спря да подуши купчина тор, а Мистър погледна комплицирано Марни с кървясали очи на боксьор, тъй като не разбираше удоволствието от душенето.

Марни бръкна в джоба на остарялото си палто и извади шепа сушени сардини. Подаде една на Мистър през намордника, само че кучето се отдръпна, мислейки, че е номер, очаквайки да бъде осъдено. Марни пусна лакомството на земята. Мистър се втренчи в него, само че не направи опит да го вземе.

Какво са ти създали? – запита се Марни. – Какво са ти предизвикали?

Мистър подви опашка сред задните си крайници и потрепери.

Продължиха да вървят, Теси хукна напред и изплаши една яребица, размахвайки опашката си като знаме. Яребицата изписка и се издигна тромаво във въздуха, ръсейки червени перушинки. Малката група деликатно мина през железопътните траверси, положени над дренажния канал, около който растяха сребристи тръстики, и пое към края на пътя. Марни върна Теси на мотива, преди да отвори портата, и влязоха дружно.

Отляво беше остарялата стена, ограждаща градините на дома на семейство Де Виларс – триетажна готическа вила с формалното име „ Блекуотър “, която жителите на Севърн Сендс назоваха „ Голямата къща “. Отдясно беше остарелият ваканционен парк „ Ченъл Вю “, където бащата на Марни работеше като надзирател и където в детството си тя прекарваше всяка свободна минута. Сега това беше строителна площадка.

Почти месец булдозери разкопаваха полето, където в миналото бяха подредени караваните, разрушавайки основите на остарелия лунапарк. Старият жив плет, който в миналото ограждаше терена, беше отстранен и сменен с железни бариери и табели, забраняващи достъпа. Купчини тухли и пластмасови тръби бяха струпани върху тогавашната детска площадка на Марни. Старата ябълка, за която едвам предходната седмица бе предиздвикала строителите да се закълнат, че няма да я пипат, лежеше повалена, с оголени корени като огромна кална рана, безпомощно протегнала клони. Марни прокле строителите, когато видя какво бяха създали с дървото. Като дребна тя се катереше по ствола му и се криеше измежду листата му. Познаваше всеки клон, всяка издаденост. Дървото беше другар на Марни, а тя нямаше доста другари.

– И без това умираше – сподели бригадирът Гейбриъл Романеску, когато тя го укори. – Ако беше крепко, нямаше да падне толкоз елементарно.

Марни се взираше в дървото, в клоните, които я бяха държали като дете, а в този момент бяха строшени като кости.

– Съжалявам, че се разстрои – сподели Гейбриъл, запълвайки празнотата от мълчанието на Марни, както хората непроменяемо правеха. – Не ми харесва, когато би трябвало да отстраняваме дървета, само че от време на време нямаме избор.

Сега, до момента в който се приближаваше към остарелия вход на ваканционния парк по чакълестата алея, обрасла с плевели, която минаваше под порутена арка с името на парка, Марни усети, че нещо се бе трансформирало. Челюстите на огромните земекопни машини бяха застинали, моторите мълчаха. Работниците в защитни дрехи се бяха събрали на мястото, където в миналото се намираше лунапаркът, и във въздуха се усещаше напрежение, нагнетено от тишината.

Марни цъкна с език и кучетата останаха покрай нея. Гейбриъл Романеску в работни облекла, с каска и кални ботуши, стоеше до полицейска кола, паркирана до изхода. С цигара сред устните, примижал с едното око, той пишеше известие на телефона си. Вдигна взор към Марни, когато приближи, след това още веднъж се вгледа в екрана.

Марни спря на няколко крачки от него. Гейбриъл нямаше потребност от думи, с цел да разбере, че се чуди какво се е случило и за какво работата е спряла.

– Не мога да ти кажа – сподели той, без да подвига взор от телефона. – Поверителна информация.

Марни изчака. Гейбриъл я погледна, след това още веднъж сведе очи към телефона. Извади цигарата, огледа я и я хвърли в калта.

– Намерихме кости, заровени на територията на лунапарка – сподели той. – Смятаме, че са човешки. – Той замълча за миг, след което се поправи. – Вижда се, че са човешки. Но не би трябвало да приказваме за това. Цялата информация би трябвало да минава през централата.

Марни мълчеше. От устието духаше леден бриз. Тя присви очи против вятъра.

– Да се надяваме, че костите са остарели – рече Гейбриъл. – Дано да са там от епохи. И преди сме разкопавали гробища. Веднъж открихме праисторическо гробище. Университетите ни нападнаха. Цялата работа спря.

Марни погледна около Гейбриъл към ваканционния парк и го видя подобен, какъвто беше преди – цялостен с хора, гръмък и пъстър; деца, играещи крикет сред караваните, пушек, който се издигаше от барбекютата, музика от транзистори; смях, писъци и плисване откъм басейна. Видя младата жена от каравана 49, Алис Ланг, да върви към нея, облечена в лимоненожълтата си лятна рокля, русата ѝ коса с тъмни корени, прибрана обратно, връзките на еспадрилите ѝ, образуващи ромбовидни форми на прасците ѝ.

Гейбриъл към момента говореше, само че Марни към този момент не слушаше. Зад него Алис се усмихваше и махаше, а Марни не можеше да ѝ помаха в отговор, тъй като носеше пластмасова кошница за пране, цялостна с облеклата на Алис. Онзи ден беше доста парещ, слънцето жареше, огряваше пайетите на алената рокля, сгъната най-отгоре върху прането. Беше краят на август, преди съвсем двайсет и пет години. Марни Морахан, на 10 години и два месеца, беше болна и въпреки още да не го знаеше, беше напът да съобщи Алис. И в никакъв случай нямаше да има опция да ѝ изиска амнистия, тъй като това беше денят, в който Алис Ланг изчезна.